Моята история винаги ще бъде специална и различна дори за мен самата. Този път реших да сложа поуката в началото на разказа, за да откриете смисъла, който искам да ви предам.

От девети клас започнах да бъда по-активен човек, търсех възможности, опитах  няколко пъти да замина през различни програми, но нещо така и не се получаваше. Вече знам причината, а именно времето. Нещо ме караше да продължавам да опитвам и все пак не се предадох. С годините в училище разбрах, че трябва да сме смели и винаги да действаме напук на страха, който, за съжаление, винаги е в нас. Него винаги ще го има, но най-ключовият момент е да му се опълчим и да действаме срещу него. Така стана и с мен. Действах безотказно, не се страхувах да опитам отново и отново и така днес пиша тази история от Тайланд. :)

Когато дойдох за първи път, не знаех какво да очаквам. Вълнението беше голямо и не осъзнавах процеса и реалността. Случи се толкова бързо и неочаквано, че бих казала, че адреналинът ме водеше в процеса през голяма част от времето на подготовка на документацията. Моите две най-велики години от живота ми започнаха по запомнящ се начин - целият ми багаж бе изгубен по пътя, имах само ръчния. Представете си какъв стрес и притеснение е, когато отиваш на напълно непознато място с нови за теб хора. Багажът ми пристигна две седмици след това. През това време получих много подкрепа от всички хора около мен, което ме накара да се почувствам приета. Бъдещи колежани, ако това се случи, не позволявайте подобно събитие да има влияние върху ежедневието ви и опознаването на нови хора. Багажът в повечето случаи пристига при вас, дори да не е, когато вие поискате. Иначе няма да ви запомнят като момичето без багаж! ;)

След като прекарах няколко месеца тук, смело мога да твърдя, че много ми харесва да бъда на такова невероятно място. Учениците имат възможност да бъдат по-активни и не са ограничени да създават големи събития. Месец и половина, след като дойдох, бях приета за част от екипа на организацията на TEDx събитие в нашия колеж. Организацията беше изцяло от нас, учениците, което беше малко изморително. Имахме нощи, в които спахме много малко, за да направим събитието реалност, срещахме конфликти, различни характери и т.н. Работата беше доста динамична, но това беше най-хубавият начин да развием екипна работа, увереност и организираност. Накрая обаче резултатът беше невероятен. Седяхме и слушаме страхотни речи на нашите връстници и тогава осъзнах каква късметлийка съм, за да бъда тук на това събитие, заобиколена именно от тези хора. В края на събитието, когато се качихме на сцената като цял екип, настръхнах от щастие и не можех да повярвам какво сме направили.

Друго интересно нещо,което учениците могат да правят, е да бъдат част от екипа в библиотеката. Като любител на книгите за мен е чудесна възможност да прекарвам времето си там. В екипа сме седем души, като всеки от нас има различни смени в библиотеката. Много обичам времето си там особено когато навън вали дъжд (което тук се случва често). Шумът на дъжда, мирисът на книгите, пръстите - всичко това е магия. Магия, която ме отпуска след натоварен ден в училище. Веднъж една съученичка дойде и ме помоли да ѝ запиша книгите в регистъра. Чувството е страхотно! Пишеш номерата на книгите, полезен си на колежа и се забавляваш! Понякога, когато имам свободни часове, просто отивам в библиотеката и се потапям в света на тишината. 

В натоварено ежедневие човек трудно успява да мисли за нещо извън графика си, но на всеки му се случва. Обикновено е моментът, в който изпитваме носталгия по дома, близките и приятелите си. В подобни моменти предпочитам да се усамотя, да послушам музика и да поговоря със себе си, да открия емоциите, които изпитвам и да ги приема. Понякога просто стоя и вдишвам въздух дълбоко няколко пъти, откривам нещо позитивно в моя ден и се фокусирам върху него. Когато усетя липсата на семейството и приятелите, най-често просто им се обаждам и споделям всичко, което се случва около мен. Имаше моменти, в които ми се искаше да бъдат тук и да видят как играем мачове. Част съм от волейболния отбор и тренировките и мачовете, които имахме, ме пренесоха по линията на времето преди около четири години, когато тренирах волейбол. Осъзнавах колко всъщност ми липсва този спорт. Заедно с новите си приятели и отбор спечелихме няколко мача, губихме няколко такива, но през цялото време бяхме заедно. Това е едно от нещата, които преживях тук, и определено ми помагаше да повдигам духа си от академична умора.

Винаги новите култури и чужди езици са били изключително магични за мен. В първите шест месеца на годината имах възможност да посетя прекрасни места като Латвия и Италия. Беше много интересно да видя архитектурата и, разбира се, да опитам храната. Тук в Тайланд и двете неща са коренно различни от Европа и всичко, което сме свикнали да виждаме. Храната е три пъти по-люта, тотално различна. За сметка на това има изключително екзотични и вкусни плодове - най-любимите са ми ананас и манго. Всичко около нас е устроено по много прост начин и хората са щастливи. Чувството да вървиш по улицата, да поздравиш напълно непознат, той да ти се усмихне широко и да отвърне е невероятно. Уверих се, че Тайланд е държавата на усмивките.

Всяка година на 22-ри септември се празнува UWC Day във всеки един от колежите. Тук сутринта отидохме на различни места, за да помогнем на обществото и да направим света по-добро място. В моята група бяхме ученици от различни класове и заедно почиствахме боклука по плажа и след това го рециклирахме в нашия рециклиращ център. Тогава усетих щастие, че правя нещо полезно и хората около мен го правят със същата позитивна цел. Oбядвахме и отидохме да участваме в марж на мира. Всеки един от нас носеше знамето на своята държава на раменете си с гордост. Това ми даде усещане на сила, подкрепа и смирение. Чувствах, че щом имам българското знаме на себе си, това ме прави достатъчно силна да се справя с всяко едно предизвикателство. Денят ни завърши с време с нашите buddy класове – трябваше да подготвим презентация и игри от нашата народност, а след това да ги представим на ученици от пети клас. Бях в екип с мой съученик, който е на половина от Белгия, наполовина от Тайланд. По време на моята презентация българското знаме беше на моите рамене като подкрепа и уют. Докато моят съученик играеше с по-малките ученици, едно момиченце дойде и ме попита дали тя може да сложи трибагреника на гърба си. Почувствах щастие от този факт. С огромна гордост го сложих на раменете ѝ и това беше едно от най-топлите чувства, които изпитах през този ден.